Избор

Къде ли мога
аз утеха да намеря?
Искам нощ,
искам и ден.
Къде ще мога криле
да разперя,
да се почувствам
истински смирен?
Нощта привлича ме
със своята греховност
и бурна страст.
Денят обича ме
тъй истински,
тъй чисто, но без сласт.
И лутам се между
страст и любов,
тъй силно желаещ ги и двете,
между грях и живот почтен,
между диво и градинско цвете.

24 часа - епизод 3

Събудиха го виковете наблизо.  Късметът явно не беше с него. Група ловци бяха избрали  място,точно на десетина крачки от него, за да пренощуват. Трябваше или да ги чака да тръгнат, което можеше да отнеме много време, или да предприеме нещо веднага. Досега не му беше минавала идеята, че трябва да се бори, за да оцелее. Все си мислеше, че просто трябва да бяга. Знаеше обаче, че за да остане жив трябва самият той да стане ловец. Никога досега не беше хващал оръжие, камо ли да стреля по човек. В ситуации на живот и смърт се налага да правиш неща дето досега не си и помислял, че ще правиш. Лари заопипа дърветата, между които се намираше - бяха грапави. Нямаше да е трудно да се покатери по тях, а отгоре може би щеше да намери начин да се спусне на безопасно разстояние от преследвачите му. Започна бавно, като преценяваше всяко свое движение, трябваше да бъде тих. Ловците бяха привършили с пиенето и звучните разговори и сега се бяха отдали на сън. И все пак, едно грешно движение можеше да ги събуди. Лари стигна до горе, пое си дълбоко въздух и благодари незнайно на кой, че е все още жив. Заогледа се, но нямаше начин да се спусне  отстрани по клоните. Един от клоните се намираше точно над заспалите ловци. В ума на Лари изплува налудничева идея, идея, която можеше да го отведе жив от тази ситуация. Трябваше някак да събори този клон върху тях. Клонът беше огромен и със сигурност щеше да причини сериозни щети, но въпросът бе как да го събори. Приближи се, приплъзвайки тялото си , до клона и започна да го натиска с крак. Ефектът беше нулев, дървото дори не помръдваше. Трябваше да използва повече сила,  нужно бе да използва цялата си тежест. След секунда Лари вече беше изцяло седнал на клона, надяваше се, че когато дървото падне неговите наранявания ще са доста по-незначителни от тези на враговете му. Искаше му се да вярва в това. Нямаше повече време за мислене, той се изправи и  със силен натиск, почти подскок, натисна клона надолу. Чу се оглушителен пукот. Лари се понесе надолу заедно с дървото. Земята му се стори доста по мека от обичайното, може би защото беше паднал върху някого. Човекът под него извика и с бързо движение се изправи, премятайки банкера метър встрани. За миг ловецът не знаеше какво става, двамата му другари бяха мъртви, премазани от огромния клон.  Обезумял от гняв той извади ножа си.
  - Е сега те спипах хитрецо.
Замахна с ножа към Лари и нарани крака му. От болката банкерът се просна на земята. Може би това беше неговият край... Не, знаеше, че трябва да се бори каквото и да става, нямаше какво да губи. Трупът до него вероятно имаше оръжие, което да му помогне в битката. Лазейки достигна до него точно когато усети силна болка отново в болния крак.
 - Харесва ли ти, а? Ще те осакатя животно, а после ще те разкъсам на парчета.
Ловецът беше забил ножа в крака му и направи въртеливо движение. На Лари му прилоша от болката, надигна се крещейки, грабна пистолета на мъртвеца и с едно светкавично движение стреля срещу нападателя си. Продължи да стреля дори след като ловецът се строполи на земята. Лари беше уплашен, не беше на себе си. Болката в крака му го парализираше. Как щеше да продължи да се движи? Как щеше да стигне до града? Пусна пистолета на земята и заплака. Не го интересуваше вече какво ще стане с него. Изстрелите сигурно ще привлекат останалите ловци, сигурно ще са тук до минути. Всичко беше без значение след като не можеше да помръдне.
В тишината не се чуваше нищо друго освен едно монотонно бучене. То привлече вниманието на Лари. Този звук не можеше да е  нищо друго освен вода, движеща се вода.
 - Наблизо трябва да има река - помисли си на глас банкера. Също от филмите, които толкова обичаше да гледа, знаеше, че реката означава спасение, че тя ще го отведе до населено място. Трябваше да стигне до нея и да се спусне по течението. Мъртвите ловци трябваше да имат нещо в чантите си, което да му помогне. Преобърна съдържанието им набързо и.. действително имаше точно нещата, които му бяха нужни - надуваема лодка, помпа, вода, два сандвича с риба тон,въже и... бинт. На последното се зарадва най- много. Кръвта продължаваше да се стича от раната на крака му  и той трябваше да я спре иначе рискуваше да се инфектира или да изпадне в безсъзнание поради загуба на кръв. Откъсна едно листо и го сложи върху раната, след това омота целият си крак с бинта и затегна силно. Усмихна се - не стига, че кракът му пострада днес при падането с кучето, а сега в него имаше дълбока, бликаща кръв рана. Надяваше се, че реката не е далеч, защото едва ходеше.
След минути стигна брега. Наистина имаше река. Течението и не бе бързо и нямаше да е проблем да се пусне по нея. Извади лодката и помпата от раницата. Докато надуваше лодката, Лари постоянно се оглеждаше. Очакваше скоро да го погнат останалите ловци. След като приключи бутна лодката във водата и се метна вътре. Беше взел голяма пръчка,щеше да я използва като гребло. Сега му оставаше само да чака реката да го отведе далеч от преследвачите му.

24 часа - епизод 2

Събуди се обаче тук. Насред нищото. Сам и  уплашен. Дали вече не бяха започнали неговите 24 часа? Заопипа панталоните си с надеждата да намери телефона си. Уви, джобовете му бяха празни, а главата му продължаваше да го цепи. Явно го бяха приспали и после са го захвърлили на това място. Лари започваше да съжалява за избора си, но вече бе късно.
Зачуди се накъде да тръгне. Нещо в далечината привлече погледа му и той се насочи натам. Взе разстоянието на няколко крачки и се осова пред малък кашон. Отвори го бързо, сякаш очакваше в него да има бележка, на която пише, че всичко е тъпа шега. Действително имаше бележка, но съдържанието и не се хареса на Лари.
" Съжаляваме за главоболието ти. Сигурно вече си се досетил къде си и какво се случва с теб. Е ако не си - ти се намираш в Играта. Ти си плячката и имаш 24 часа, за да оцелееш. Ако никой от нас не те намери за това време, ти взимаш парите. Срещу теб се изправят 16 ловци. Най-близкото градче е на 30 км от твоята позиция - то е и шансът ти за спасение. В кашона ще намериш още бутилка с вода  и компас. Намирането на храна и оцеляването зависи от теб, намирането на града също го оставяме на теб. Успех, Лари. Нека ловът да започне."
Ръцете му трепереха докато четеше бележката. Лари грабна шишето и компаса и се затича. Не знаеше накъде отива, просто тичаше. Явно инстинктът му за съхранение го караше да не спира.
След десетина минути бясно тичане Лари вече седеше пребледнял и без сили, сякаш на същото място от преди малко.
– Ами ако се скрия някъде и просто чакам да минат часовете? - не усети,че го каза на глас.Вътре в себе си знаеше, че това няма да помогне. Тук бяха заложени много пари. Ловците нямаше да спрат след изтичането на времето. Трябваше да стигне до града или да умре тук - това бяха възможностите му.
Леко шумолене прекъсна мислите му. Някъде зад него нещо се движеше. Припълзявайки Лари успя да достигне до място, което му позволяваше безопасно да наблюдава. На около десетина метра пред него трима ловци разговаряха оживено.Единият направи жест с ръцете сякаш показваше колко голяма риба беше хванал. Внезапно  нещо привлече вниманието им. Компасът издрънча от удара му в земята. Лари го бе изпуснал. Сега той беше разкрит и трябваше да бяга, трябваше да бяга за живота си. Препусна стремглаво надолу без да усеща ударите на клоните, които препречваха пътя му. Усещаше профучаващите куршуми около него. Опитваше да не бяга в права линия, за да не бъде лесна мишена - добра идея за човек, който никога не е участвал в престрелка.
Лари не знаеше колко време вече тича. Реши да спре и да си почине. Наоколо беше тихо, усещаше се само лекото люлеене на дърветата наоколо. Едва си пое дъх когато върху гърдите му се хвърли огромно куче. Лари заедно с кучето на гърдите си паднаха на земята и започнаха да се търкалят надолу по склона. Камъните и изпопадалите клони се впиваха в тялото на банкера. Когато спря да пада беше целия в кръв, всичко го болеше. Не биваше да се притеснява вече за кучето -то лежеше мъртво до него - главата му беше размазана в един камък. Лари се почувства късметлия. При падането беше изгубил и шишето с вода. Трябваше да намери нещо за храна и подслон.
С подслона имаше късмет - намери една ниша между две дървета, откъсна няколко клона и ги сложи на отворената част пред нишите. Така нямаше как да го забележат, за известно време щеше да е в безопасност, слял се с природата. Нямаше същият късмет с храната  - наложи се да яде буболечки. Около него имаше доста, а по филмите бе гледал, че буболечките ставали за ядене когато се намираш в такава трудна ситуация. Вкусът беше ужасен, но поне притъпи глада му. Уморен от бягането и целият изподран и в синини Лари заспа, надявайки се като се събуди всичко да е различно.

24 часа - част 1

Лари сънува, че е насред поляната на пикник със семейството си -съпругата му Джоди и двете му хлапета. Тъкмо бяха се настанили удобно и се канеха да извадят храната,когато в небето се появиха тъмни облаци. Силният тътен на гръмотевица накара Лари да се събуди.
Всъщност реалността не беше много по-различна от съня му. Той се намираше сред огромни дървета, а капките дъжд се спираха в клоните им. Лари Ковърт опита да се изправи. Главата му беше замаяна. Трябваше да разбере къде се намира, но все още не можеше да си спомни добре предишния ден. Изправи се бавно на краката си... и тогава изведнъж всичко му се проясни. Споменът беше толкова ярък, че сякаш се случваше отново. Сякаш някакво хапче потискаше спомените му и сега изведнъж ефектът му бе преминал.
На 24 юни Лари се прибираше от работа. На излизане от банката реши отново да провери картата си, все се надяваше да е станала някаква банкова грешка, която да го направи милионер. Уви - на дисплея на банкомата отново изписа: "Недостатъчна наличност." Лари прибра картата си, изруга едва доловимо, и се обърна да си ходи. Едва не се блъсна в един едър мъжага, който стоеше точно зад него.
 - Извинете... аз... не ви видях.
 - Не се безпокойте г-н...?
 - Ковърт. Лари Ковърт.
 - Аха, г-н Ковърт. Изглежда банкоматът не иска да дава пари , а? - подигравателно отвърна мъжагата. - Дано поне на мен даде.
Лари се усмихна и потегли точно когато зад него онзи огромния подвикна нещо:
 - Хей, Лари. Искаш ли да изкараш много пари?
По принцип  Лари никога не би отвърнал на такова предложение, защото знаеше как се правят много пари и то за кратко време. Сигурно мъжагата му предлагаше да продава дрога или да прави  редица други непозволени от закона неща. Но днес.. днес Лари нямаше голям избор. Той беше затънал в дългове, къщата му беше ипотекирана и скоро щяха да му я вземат, семейството му го напусна заради пиянските му вечери - животът му се разпадаше. Какво ли щеше да стане ако разполагаше с пари? Ако можеше да бъде друг човек?
Секундите на вътрешна борба сякаш бяха часове.
 - Как така да изкарам много пари?
Усмивка внезапно озари лицето на едрия.
 - Много е лесно. Работа за 1 ден е и може да спечелиш... да кажем... 10 милиона.
 - 10 милиона? - машинално повтори Лари
 - Зависи от броя на участниците. Възможно е цифрата да стане още по-голяма.
 - Обяснете ми за какво става въпрос.
 - Вижте г-н Ковърт, аз съм бизнесмен. Всичко това, което може би предстои да се случи е просто бизнес. Аз само събирам парите. Всичко друго е във вашите ръце - да кажем направо животът ви е във собствените ви ръце.
 - Как така животът ми? - това хич не звучеше добре на Лари. Защо чак животът му трябваше да бъде замесен в този бизнес.
 - Г-н Ковърт  нали не мислите, че ще изкарате 10 милиона седейки на канапето в хола ви? Вие трябва да оцелеете. Хората, които ще ми дадат пари да участват са професионални ловци и естествено бизнесмени търсещи забавление. Вие ще бъдете гладиатора на арената, вие ще бъдете главният герой в този лов.
 - Чакайте малко. Искате да кажете, че някакви откачени милионери ще се опитат да ме убият и ако не успеят аз ще прибера парите?
 - Точно това искам да ви кажа.
 - Забравете, няма начин. Кой нормален човек би го направил? Моля ви оставете ме на мира.
Едрият мъж сграбчи ръката на Лари и този път заговори доста по-бързо и настоятелно:
 - Какво имате да губите вие? Нямате пукнат грош както изглежда, белегът на пръста ви показва, че доскоро сте носели халка, но явно вече сте разведен, имате мизерна работа и мизерен живот. Не е ли това начин да се измъкнеш от калта? Може да бъдеш когото си пожелаеш. Може да се преместиш от този град, да имаш всичките жени на света. Всичко ще бъде твое с толкова пари.Само трябва да участваш в играта.
"Всичко ще бъде твое, само трябва да участваш в играта" - последните думи отекнаха много силно в съзнанието на Лари. Той можеше да има всичко, най-накрая можеше да бъде щастлив.
Не усети как от устните му излезе положителен отговор, не усети как мъжагата стиска ръката му и как му казва, че скоро ще се свърже с него, за да му обясни правилата, не усети и как всичко в него му прошепваше, че това е грешка. После бързо се прибра вкъщи с мисълта, че след няколко дни ще се събуди милионер.

Наопаки

Какви ли щяхме да сме
ако всичко беше наопаки?
Ако времето назад течеше,
ако небето долу беше,
а морето горе,
ако можехме да летим
вместо да ходим.
Какво ли щеше да е
ако когато умираме
се раждаме отново
или на мястото на омразата
заобичаме отново?
Какво ли щеше да е
ако през прозореца навън,
светът ни се стори друг - непознат
сякаш всичко е сън?
Какво ли щеше да е
ако обичаш, а самият ти
за другия да бъдеш непознат?
В свят наопаки
как ли се живее?
Може би трябва да обърнем
себе си наопаки,
пък да видим тогава
откъде слънцето ще изгрее?

За последен път

Очи за последен път я погледнете,
отпийте пак от нейната красота.
Погледнете я и се молете
да не си отива в нощта.
Ръце за сетен път я прегърнете,
погалете тънката и снага.
Лицето и с длани обгърнете,
спасете го от студа.
Устни за последно я целунете
нека помни допира и сладостта
и тихо на ухо и прошепнете,
че обичате я повече от всичко на света.
Сърце за сетен път влюби се,
влюби се пак за цял живот.
Нека любовта ти извиси се
чак до небесния свод.

Саможертва

Стоях аз с лице пребледняло,
окъпано от сутрешна роса.
Събудих се, а небето посивяло
посрещна ме с гробна тишина.
Сам бях, насред полето,
отскубнат далеч от хората и от смеха.
Далеч бях, там където
не стига дори човешката мечта.
Поисках да се изправя, но не можех,
останах на земята прикован и мълчах.
Не съжалявах за това, което сторих,
отново същото бих направил.
Като че ли смъртта не преборих,
вчера беше последният ми ден.
Пред избор бях поставен
да реша съдбата си за миг.
Колебание в мен така и не трепна,
оповестих решението си с вик.
И пак бих го направил,
и пак бих се жертвал,
за да я върна от смъртта.
Пак живота си в замяна на нейния,
бих дарил на вечността.
Студено е, но мен ме топли
не кой да е, а любовта.
И пак в мен остава да кънти
спомена по отминалите слова.

Казват

Казват,че не трябва да съм отчаян,
че не трябва гръб на света да обръщам.
Казват не трябва от любовта
да съм замаян
и всяко съвпадение в съдба
да превръщам.
Дали съдба има, или всичко е случайно?
Дали ни е писано да сме самотни?
Или всичко е скрито тайно
зад лъжите и обещанията страхотни?
Дали Бог съществува
и вижда ли сега
колко несправедливо е всичко
и как страдат неговите деца?
Дали сами градим съдбата си?
Дали имаме власт над всичко?
Дали управляваме живота си
или сме хора в кавички?

Смърт прекрасна

Времето навън е тъй прекрасно,
а аз не мога да изляза.
Прикован съм към леглото тясно,
прикован в тази мрачна стая.
"Няма шанс за него" -
чувах лекарите да го повтарят.
После виждах едно лице бледо
пред стаята да плаче, а при мен да се усмихва.
Разбирах какво ще стане,
все пак животът е такъв,
но щеше ли нещо от мен тук да остане?
Бях обикновен - нито последен, нито пръв.
Помислих си за нещо хубаво,
не искам да умирам с лоша мисъл.
Може би беше глупаво,
но придаде на деня ми смисъл.
Сънувах как тичам, как играя
бях сред поляна от цветя.
Не искам да се събуждам и зная,
че бавно отивам към смъртта.

Възможност

Озовах се в болницата някак на шега.Излязох от нас, поздравих хората, които всяка сутрин бяха на пейката пред блока, пресичах същата улица, която пресичам всеки ден. Всичко в този ден беше както обикновено. Всичко с изключение на връхлитащия автомобил. Сега съм тук, в болницата, омотан в бинтове и с хиляди мъркучета стърчащи от мен.
Както и да е, не е толкова лошо. Получавам безплатна храна, не се налага да правя нищо освен по цял ден да гледам телевизия и да се чудя какво ли ще има за вечеря. Най-хубавото беше сутрин. Всяка сутрин при мен идваше млада секретарка( не повече от година-две по-голяма от мен), която трябваше да ми взима кръв. Бях готов да дам цялата си кръв, за да я задържа по-дълго време при мен. Русата и коса грееше озарена от сутрешното слънце, а светлите и очи се впиваха в мен сякаш всеки момент щеше да ме заговори, а не да изрече обичайното: "стегни ръката".
И така всяка сутрин... аз нямах смелостта и куража да я заговоря, а тя непреклонно искаше от мен само кръвта ми(защо не ме попита за телефона ми по дяволите).
Мина седмица, а историята продължаваше да е същата. Всяка вечер събирах сили за утрото, в което ще я заговоря. Цяла нощ мислех какво да и кажа. А на сутринта в стаята отново господстваше мълчанието, а димът на нерешителността се беше загнездил дълбоко в гърдите ми.
В един хубав летен ден дойде време за изписването ми. Казах си, че този път ще я заговоря пък каквото и да става. Щях да я питам дори дали гледа футбол, каквото и да е, но не исках всичко да свърши без да пробвам.
Нямаше я. Не я срещнах по коридорите докато напусках болницата. Когато попитах една почти тичаща санитарка за нея разбрах, че била заминала за чужбина да продължи обучението си и скоро нямало да се върне. В главата ми отекваха само думите " скоро няма да се върне". Ами ако я бях заговорил две седмици по-рано? Можеше ли да промени плановете си заради мен? Може би щеше да се прибира по-често ако знаеше, че я чакам, ако знаеше, че имам нужда от нея? Може би..?

Вдъхновение

Понякога съвсем ненадейно се сблъскваш със своето вдъхновение. Разбираш, че трябва да продължиш да пишеш, въпреки всичко.

Вдъхновение

Музиката в главата ми
все така силно кънтеше,
но не тя ме накара да пиша,
не тя, ти беше.
И минаха дните в търсене на чудо,
на смисъл или нещо лудо,
а всъщност вдъхновението всеки ден
било е неотлъчно до мен.
За да пишеш трябва да усещаш
любов или тъга.
Замислям се и продължавам
да пиша пак за любовта.