Възможност

Озовах се в болницата някак на шега.Излязох от нас, поздравих хората, които всяка сутрин бяха на пейката пред блока, пресичах същата улица, която пресичам всеки ден. Всичко в този ден беше както обикновено. Всичко с изключение на връхлитащия автомобил. Сега съм тук, в болницата, омотан в бинтове и с хиляди мъркучета стърчащи от мен.
Както и да е, не е толкова лошо. Получавам безплатна храна, не се налага да правя нищо освен по цял ден да гледам телевизия и да се чудя какво ли ще има за вечеря. Най-хубавото беше сутрин. Всяка сутрин при мен идваше млада секретарка( не повече от година-две по-голяма от мен), която трябваше да ми взима кръв. Бях готов да дам цялата си кръв, за да я задържа по-дълго време при мен. Русата и коса грееше озарена от сутрешното слънце, а светлите и очи се впиваха в мен сякаш всеки момент щеше да ме заговори, а не да изрече обичайното: "стегни ръката".
И така всяка сутрин... аз нямах смелостта и куража да я заговоря, а тя непреклонно искаше от мен само кръвта ми(защо не ме попита за телефона ми по дяволите).
Мина седмица, а историята продължаваше да е същата. Всяка вечер събирах сили за утрото, в което ще я заговоря. Цяла нощ мислех какво да и кажа. А на сутринта в стаята отново господстваше мълчанието, а димът на нерешителността се беше загнездил дълбоко в гърдите ми.
В един хубав летен ден дойде време за изписването ми. Казах си, че този път ще я заговоря пък каквото и да става. Щях да я питам дори дали гледа футбол, каквото и да е, но не исках всичко да свърши без да пробвам.
Нямаше я. Не я срещнах по коридорите докато напусках болницата. Когато попитах една почти тичаща санитарка за нея разбрах, че била заминала за чужбина да продължи обучението си и скоро нямало да се върне. В главата ми отекваха само думите " скоро няма да се върне". Ами ако я бях заговорил две седмици по-рано? Можеше ли да промени плановете си заради мен? Може би щеше да се прибира по-често ако знаеше, че я чакам, ако знаеше, че имам нужда от нея? Може би..?