Истинското имане

В мразовитата нощ, малко след като луната беше показала пълния си блясък и се беше скрила зад гъстите зимни облаци, младият ратай Филип заврати ръкави и се приготви за работа. Огледа се запоследно, притесняваше се, че някой може да го види. Трудно можеше някой да мине по тези места толкова късно. Филип беше сам в нощта. Той стисна здраво лопата, а по бузата му леко се плъзна сълза. По-рано същата вечер съпругата му напусна този свят. Дълго време тя се бореше с коварната болест, но накрая жълтата гостенка взе и нея. Сега той беше сам на този свят, нямаше си никого, но нещо му подсказваше, че това няма да е за дълго.

Преди около месец, когато жена му получи поредната криза, а всички доктори бяха категорични в прогнозите си, Филип се обърна към знахарка.

- Значи жена ти е много болна и си дошъл за лек? – знахарката явно не беше много заинтересована от клиента си. Стриваше някакви уханни билки и с наслада пиеше черно кафе.

- Всичко опитахме, лекарите казаха, че е безнадеждно, но съм сигурен, че има някакво решение, все трябва да има нещо.

Филип едва сдържаше сълзите си. Стискаше силно юмруци, а сърцето му биеше бясно.

Знахарката отпи още веднъж от кафето и го погледна. В погледа и се четеше смесица от съжаление и безнадеждност.

– Готов си на всичко значи? Сигурен ли си?

– Дори живота си бих дал за нея, искам само тя да се оправи.

– А готов ли си да я изгубиш, да я оставиш да умре?

– Но.. как? Разбира се, че не, не бих го допуснал.

– За да я спасиш трябва да направиш точно това. Казваш, че си готов на всичко и искаш да прекараш живота си с нея... е, за да го направиш първо трябва да я пуснеш да си отиде.

Филип не разбираше какво има предвид знахарката, но нямаше сили да възрази. Просто продължи да слуша.

– Има една легенда. Говори се, че в подножието на планината има вълшебна пещера, която обаче е дълбоко под земята. Който се добере до там може да си пожелае нещо и то неминуемо се сбъдва. Във всяка легенда има мъничко истина. Моите лекарства няма да помогнат на жена ти, единствено ти може да и помогнеш намирайки това място.

– Но как да го намеря и дали наистина го има?

– То съществува за тези, които вярват в него. Легендата споменава, че на мястото където е пещерата на пълнолуние се появява много рядко цвете. По това ще го познаеш.

Филип не беше от вярващите. Искаше да повярва, но разумът му не му позволяваше. Тръгна да си върви, но точно преди да излезе знахарката му каза нещо, което накара кръвта му да замръзне:

– По-добре да повярваш ското, не ти остава много време. Приготви се.

Тази вечер се навършваше точно месец от тази среща. Сбъдна се прогнозата на знахарката... най-лошото се случи. Филип дълго плака над безжизненото тяло на своята любима. И след това се сети, сети се за това вълшевно място. Нищо друго не му беше останало, това беше последната му надежда, последното нещо, за което да се хване.

Бързо грабна връхната си дреха и изтича навън. Трябваше да стигне до кръчмата, където всяка вечер се събират Джо и Дейв – най-известните иманяри в окръга, ако имаше нещо скрито в земята, то те нямаше как да не знаят за него.

Намери ги където и очакваше. Двамата прочути търсачи на съкровища запиваха в кръчмата и взаимно си разказваха истории, които едва ли бяха истина. Филип влетя в кръчмата и се настани на тяхната маса. Той, запъхтян от бягането , разказа за това, което търси. След като приключи странната история Филип зачака техния отговор. Надяваше се да не го помислят за луд и да му се изсмеят.

- Брей, че нещо! Не бяхме чували за таскова място. – Джо набута едно голямо парче сланина в устата си и се почеса по брадичката – Ти май наистина си вярваш?

- Само това ми е останало, кажете ми ако знаете нещо, нямам много време.

- Добре де, чакай да помислим. Знаем за едно място дето бяхме виждали много рядко цвете, но кой, по дяволите, да си помисли, че точно там има нещо за изравяне... егати.

- Къде е това място? – Филип вече трепереше цял, дали от силния вятър, който сериозно го брулеше идвайки насам или от вълнението, не беше сигурен.

- Нали знаеш старата мелница? От години никой не е ходил там. Та ние с Дейв работехме до късно и решихме да пренощуваме там. През нощта се събудих от някакво силно сияние. Идваше от някакво цвете, сякаш отразяваше луната.

Последните думи останаха в съзнанието на Филип и той си ги повтори на ум няколко пъти. Не можеше това да е случайно, там беше мястото. Хвърли на масата една златна монета и вземайки лопата със себе си се затича бясно до старата мелница.

Имаше буря, снегът и ватърът правеха пътуването му непосилно. Филип беше подгизнал от пот и от силния валеж. Най-накрая стигна до мястото. Нямаше луна- нямаше как да забележи и цветето. Небето беше мрачно, сякаш всичко беше против него. Той нямаше повече сили да тича, вярваше че е стигнал мястото, оставаше му само да копае.

Филип стисна здраво лопатата и започна до копае. Копаеше с все сила, пренебрегвайки болките в гърдите от студения въздух и раните по ръцете си. Може би минаха 2 часа в изтощителни мъки когато най-накрая нещо се случи. Лопатата на Филип удари нещо твърдо. Беше прекалено тъмно, за да види какво е. Вдигна лопатата високо над главата си и отново удари, този път още по силно. Последва силен грохот, а земята под него рухна. Минути след това Филип не знаеше дали сънува или това, което вижда е истина.

Намираше се в голяма зала. Сякаш времето тук беше спряло. Той очакваше да намери прашни предмети, стари неща, може би някой вълшебен камък, който да съживи любимата му. Но тук нямаше нищо, само празна зала, в края на която се процеждаше лека светлина. Филип не можеше да се изправи, явно при падането беше счупил нещо. Започна да лази към светлото място. Не мислеше как ще се измъкне от тук след това, значение имаше само това мистично място в тъмнината. Тук долу поне беше топло. Премръзналото тяло на Филип не трябваше да се бори и със студа.

Стори му се, че пълзи цяла вечност. Накрая стигна до процепа. Промъкна се вътре. Малката стаичка, която се откри пред него приличаше на светилище. По стените имаше окачени странни икони, имаше свещи навсякъде, а миризмата наподобяваше тамян.Това място определено накара Филип да се поизплаши. Изведнъж пред него застана висока фигура, хвана го за ръцете и го сложи на нещо като стол.

- Кой си ти и какво искаш от мен? – странната фигура говореше заплашително.

- Аз.. аз съм Филип – едва можеше вече да говори, умората и болката караха съзнанието му да се унася – дойдох тук защото..

- Жена ти е починала. – фигурата по-ското констатира това. – Мога да прочета мислите ти. Помислих те за поредния иманяр, поредния изгубен човек дошъл да моли за пари и имоти.

- Не, аз просто искам отново да сме заедно.

- Ти наистина вярваш в това, че може отново да сте заедно. Съжалявам, че ще те разочаровам Филип, но не мога да я върна към живота. Това, което веднъж е напуснало този свят не може да се върне обратно.

- Но нали трябваше да изпълниш едно мое желание? Само това искам, нищо друго, толкова ли е много? Тя не заслужаваше да умре, защо Бог не взе мен?

Фигурата се облегна на стената и свещите озариха лицето му. Беше на старец, сякаш живял прекалено дълго, преживял голяма болка. Очите на стареца се спряха на Филип.

- Казах просто, че не мога да я върна тук. Но ти каза, че искаш просто да сте заедно и нищо друго не е от значение, нали? Ако е така тогава мога да направя нещо за теб.

- Можеш ли да ни събереш отново? – Филип вече губеше съзнание.

- Мога. Щом това е желанието ти, ще го изпълня. Ти имаш чисто сърце и най-силната вяра, която съм виждал. А щом силно вярваш в нещо, то се сбъдва. Пред желанието ти да сте отново заедно аз съм безсилен. – старецът се усмихна и бавно се приближи към Филип. – Тази вечер ти показа, че вече имаш истинското имане, не пари и богатства, а любов и воля, по-силни от съдбата. Затова заслужаваш да живееш вечно с твоята любима.

Старецът сложи ръка върху главата на Филип. Изведнъж му стана по-добре, вече можеше да мърда краката си, не му беше студено.

- Върви към онази светлина – каза старецът – там ще сте заедно завинаги.

- Чакай, мога ли да те попитам само кой си?

- Наричали са ме с много имена, но нека за сега да кажем, че съм този, който променя съдбата.

Филип се обърна към светлината и направи голяма крачка. След онази вечер никой вече не чу нищо за него, сякаш беше потънал вдън земя. Никой дори не подозираше, че сега той беше най-щастливият човек на земята, или може би най-щастливият човек на рая.