Окупация!!!

Защо се стигна дотук? Явно след 140 дни на протести на хората им дойде до гуша. Да се вкопчиш във властта и да грабиш до последно...това ли наричаме правителство? А колко е лесно всичко да свърши, колко просто е да се подаде една оставка и да се отговори на извечния въпрос - Кой назначи Пеевски за шеф на ДАНС?
Всъщност яростта ми е насочена към хората, предвождащи т.нар. контрапротест срещу окупаторите на СУ. Срам ме е, че имам такива сънародници, срам ме е ,че  живея в държава на подлизурковци и подмазвачи. Силните на деня трябва да бъдат толерирани, трябва да им се прекланяш. Такъв е манталитета на българина, винаги сме били народ на предатели, народ на слаби души, дето се страхуват да се опълчат на тираните и неправдата. Такива сме и днес- стадо овце, оставено да пасе тревата на на мизерията;стадо овце предвождано от "лидери", които с нищо не са заслужили своето място. Или може би пък са? Все пак овцете ги избраха, нали?
За пръв път обаче виждам някаква надежда. Гордея се с това, че все още има будни българи, дето не искат повече да търпят това беззаконие. Окупацията на СУ трябва да е само началото. Всеобща окупация и революция...колкото и старовремско да звучи. И какво от това, че ще бъдем заклеймени като нарушители на реда, какво от това, че срещу нас ще бъде събрана армия от гологлави биячи(дето не знаят и за какво са привикани)? Нищо от това не е от значение ако извоюваме едно по-добро бъдеще. Нали всички към това се стремим? До кога най-често използваната реплика в домовете ни ще бъде "няма пари", а в същото време разни олигарси ще вечерят отбрани деликатеси; докога ще се лишаваме от необходими продукти, за да изкараме месеца? И после ние, окупиращите СУ, сме виновни. За какво? За изгубените лекции ли? А за изгубеният живот кой ще обвиним?
Ако промяната не дойде именно от студентите няма откъде да я чакаме. Защото държавата ни няма да се управлява вечно от старите лица(до болка познатите ни мутри с големите обещания). Писнало ми е във всяко следващо правителство да гледам едни и същи лица... как те могат да предложат нещо ново след като се провалят правителство след правителство? Новото идва от младите, от хората дето вече няколко дни прекарват дните и нощите си в университета. Защото те вярват в една кауза - а именно, че могат да извоюват едно светло бъдеще, в което няма да е нужно да напускаме България, търсейки по-добър живот, а ще може да останем тук и да го живеем.

Какво е любовта? Част 2

Преди доста време написах нещо по този въпрос. Но явно любовта се мени, променя същността си, излива цялата си сила върху нас когато най-малко очакваме. И все пак, човек не може да разбере какво е любовта, ако не я изгуби.  В първата част наблегнах на първоначалните трепети, на вълнението, страстта. Тук ще стане дума за нещо друго, което неминуемо следва след т.нар. част 1.  Тук ще стане въпрос за времето. То изменя и преобръща всичко - на мястото на милувките има разстояние, на мястото на красивите думи има мълчание, а на мястото на любовта идва ежедневието. И ти започваш да си мислиш, че не те обичат, че не обичаш по същият начин. Ставаш поредната жертва на хода на времето. А всичко това е толкова глупаво. И е толкова гадно, когато двама допуснат да се случи. Защото времето не намалява любовта( и никой не може да ме обори в това твърдение), защото истинската любов не намалява, а се увеличава във времето. То само променя формата й. Прави я различна. Ние обаче не разбираме това. Търсим отново онази първичната любов, лудата страст, тръпката от единия поглед. Не сме доволни на това, което любовта ни предлага сега - щастие, сигурност, подкрепа, сродна душа, топлина. Всички ние не разбираме какво имаме, опитваме се да възродим първоначалното, мимолетното и губим истинското и красивото. И когато загубим любовта после какво следва? Самота, страх, нещастие и копнеж отново да си я върнем. Копнеем обаче не за трепетите и вълнението, а за онази сигурност и топлина идваща със зрялата любов. Но вече сигурно е прекалено късно. Наистина човек разбира какво е имал едва когато го загуби. Свикваме с любовта и след време едва я различаваме от другите неща. Но загубим ли я, не можем да живеем.
Същото се случи и с мен. Но нали уж всеки правел грешки и трябвало да му се даде нов шанс... дори това да е някой-си пореден такъв? Нали истинската любов не бива да бъде губена заради някакви дребни проблеми( макар и насъбрали се)? Нали не трябва да загърбваш толкова много спомени, хубави моменти, усмивки, целувки? Нали не трябва да забравяш, че това са били най-хубавите години от живота ти? И защо да не могат да се върнат. Любовта е там, тя те чака да я намериш отново. Чака те да протегнеш ръка, да се пребориш със себе си, да покажеш на света, че още обичаш, дори повече от преди. Любовта те чака, за да бъдеш по-добър от преди, да поправиш грешките си и да не ги допускаш отново. Защото какви сме ние без любов? Нима има смисъл да живеем ако не правим другия щастлив? Аз също бях забравил, че трябва да живея само и единствено за един човек, бях забравил, че съм обичан толкова много, бях забравил какво имам до себе си, не се сещах, че и тя има чувства и не бива да бъде наранявана и пренебрегвана, бях забравил любовта. Лошото е, че разбираш за грешките си късно. Дано пък да не е прекалено късно и любовта да не е забравила за мен.

Разказ в цитати

Животът на всеки може да бъде описан като път, по който вървим. Все напред, независимо дали ни се иска да продължим или да се обърнем назад. По този път срещаме различни хора, сблъскваме се с различни неща, но винаги сме сами, винаги. Често човек си мисли, че е намерил  някого, който ще остане до него, но уви, не е така. В човешката природа е да се търси опора, сигурност, да се търси любов. И независимо колко силен е един човек винаги ще има мигове, в който самотата ще го смазва със страшна сила, а жаждата за любов ще прогаря душата му:


""Е да, който е сам, не може да бъде изоставен. Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безмисления шемет, да се измъкнеш от безмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата? " "Трима другари" Е. М. Ремарк


В такива моменти като този обръщаш глава назад. Разбираш, че си имал купища възможности да не си сам, но си пропилял всичките. Пропилял си ги поради липса на смелост, егоизъм или просто незаинтересованост:

"Понякога ни обзема чувство на тъга, което не сме в състояние да преодолеем. Разбираме, че вълшебният миг от деня е отминал, а ние нищо не сме направили. И тогава магията и изкуството на живота остават скрити за нас.
Трябва да се вслушваме в детето, което някога сме били и което продължава да живее вътре в нас. Това дете знае кои са вълшебните мигове. Можем да сподавим плача му, но не и да го накараме да замлъкне."
"Край река Пиедра седнах и заплаах /Коелю/

"Ние минаваме често пъти покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали - без да го познаем." ("Граф Монте Кристо" Ал. Дюма)

Изглежда, че именно това е трагедията на нашето пътуване, на нашият живот - пропиляното щастие. Не можем да познаем щастието, защото то никога не е достатъчно за нас. Постигаме го, но не разбираме, че сме го постигнали, все мечтаем за повече. Срещаме любовта, но я отблъскваме, защото се страхуваме от нея, страхуваме се да се разкрием напълно пред някого. А именно това е смисълът на нашия път - да намерим любовта, която ще ни донесе щастието. Ами ако намерим любовта, но тя ни донесе само тъга? Може би трябва да продължим да търсим, или да се примирим със самотата? Какво всъщност остава след любовта, след като сме дали сърцето си на някого, а той го е отхвърлил? 

„След любовта остават телефонни номера, които избледняват.След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други. След любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи "от четири до шест". След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?" След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта. След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи... След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?"- този път не! След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни. След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена. След любовта улиците са празни, а градът- пуст. След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо.”

Момо Капор

И какво ни остава след това? Да продължим пътя си напред без щастие ли? Знаем, че времето назад не можем да върнем. Не можем да поправим грешките в миналото, изпуснатите възможности. Не можем да се влюбим в друг или да изберем правилния човек, когото да обичаме. Изглежда ни остава да се научим да живеем с тъгата, да се научим да се усмихваме дори в трудностите. Остава ни да обичаме всичко и всички, без да очакваме да ни го върнат, да се радваме на всеки миг, за да не съжаляваме след това, че сме го изпуснали. Оставани да вървим напред, без страх, без умора, без да свеждаме глава. Защото животът ще продължава да нанася своите неочаквани удари,а от нас се очаква да можем да му отвърнем:

"Ако си дете, се учиш да живееш; Възрастните се учат да умират. "Стивън Кинг, "Кристин"

Значи трябва да продължим да бъдем деца и да се научим да живеем. Щастието идва при този, който се радва на малкото. Любовта идва при този, който я дарява на околните. Пътят напред не изглежда чак толкова труден, след като даряваш света с усмивка. Не се страхувайте да мечтаете. Мечтите са стимулът, от който се нуждаем, за да вървим напред. Всеки един от нас трябва да намери нещо, за което да се хване по пътя си. Ето за какво се хващам аз:

".... 
 - Слушай! - изшътках аз. 
И далеч някъде напред сред полиците се долови звук като че ли нощна пеперуда се обръщаше насън. 
 - Боже милостиви! - очите на мистър Дикенс се разшириха. - Познавам този звук.
 - Така ли!
 - Това е звукът - каза той, затаил дъх, а после кимна, - от някой, който пише.
 - Да, сър.
 - Пише с писалка. И... и пише...
 - Какво?
 - Поезия! - дъхът му спря. - Точно така. Някой там, в оная стаичка, кой знае на каква дълбочина, Пип, кълна се че пише стихотворение. Ето! Скръц, скръц, скръц, топ-топ, скръц, скръц, скръц, топ-топ. Това не са чертежи, Пип, нито цифри, нито прашно-сухи факти, чувствуваш ли как се носи , чувствуваш ли как лети ? За бога, стихотворение, наистина, няма никакво съмнение, че това е поезия !"

Още си дете

И въпреки всичко си оставаш дете,
уплашено и в същото време игриво.
И с погледа си търсиш утеха, небе,
любов и нещо красиво.
Пораснал си, но не си готов
по пътя нататък да поемеш.
Животът е тежък и суров,
а ти трябва своето място в него да заемеш.
И пак си сам, други няма,
а имаш нужда да говориш.
Сам си и утеха би било дори с мама,
да можеш отново да поспориш.
А колко ти се иска да си достоен
решенията си да вземаш сам,
сърцето ти да бъде силно и спокойно
дори когато болката настанила се е там.
Още си дете и го знаеш
дори животът да те кара да растеж.
Още си дете и мечтаеш
щастието и любовта в едно да събереш.

Пиша за вас

От нямане какво да правя
седнах няколко думи да нахвърля.
Не, не искам да пиша за любов, омая,
стереотипите и изтърканите фрази изхвърлям.
Не искам да знам как и защо
любовта пониква като кокиче.
Всичко за нея веднага ще разбера,
след като срещна правилното момиче.
Не искам да пиша и за живота суров,
не можем времето назад да върнем,
а пък утрешният ден е светъл и нов,
просто трябва по пътя да тръгнем.
Не искам да пиша за омраза и болка,
те са навсякъде около нас.
Нека просто се усмихнем и толкова,
да забравим неволите поне за час.
Не искам и за себе си да пиша,
днес решавам да пиша за вас,
защото винаги когато дишам,
се опитвам надежда да ви нося в този свят.
Пиша за вас, защото сте моето вдъхновение
и дори няколкото коментара
ме водят до умиление.
Пиша, защото чрез вас идва промяната,
превръщането на света в по-добро място,
защото чрез вас идва замяната
на това бездушно и тъжно общество.

Писна ми

Писна ми да спазвам правилата,
да се видя от решенията на други.
Не мога ли сам да играя играта?
Майната им на лъжливите думи.

Писна ми да казвам: " ти си прав" ,
а всъщност да знам колко си далече,
за всеки философ подарявам един курав...
Писна ми да слушам теориите ви вече.

Писна ми да правя сметка на парите,
да подбирам какво да взема.
А в същото време гъзарите с колите
надули са до дупка Галена.

Писна ми да гледам костюмирани разбирачи,
които да ме водят към бъдеще по-добро.
Те всички за долни свирачи,
макар и да се носят с марково белъо.

Писна ми от интриги, от приятели,
дето при нужда те заебават.
Нека си намерят други слушатели
и с глупостите си да не ме занимават.

Писна ми от болката в този свят,
от затъпяването на днешните деца.
Детството им превърнало се е в ад,
където само във фейсбук виждат своите лица.

Писна ми да чакам промяна,
тя няма да дойде с думи и протести.
Тя ще дойде с новата, бодра смяна
на подлизурковците известни.

Ботев днес...

Мила ми Венето! После отечеството най-много съм обичал тебе...Но за такова ли Отечество се аз борих? За него ли сърце в битката хвърлих? За Отечество без памет, без идеал... за земя без ценности без морал? Защо се борих аз против игото след като сега отново то царува? Не турски заптиета сега ни владеят, а наши си, бездушни тирани. Та нали виждам как сълзите продължават да текат, как мъката се е възцарила. Нали виждам как немотията и глада не са се променили. 
Но виждам и друго, отечество мое. Виждам злоба в душите на хората, виждам неразбирателството, скъперничеството, егоизма. Всичко това е в пъти повече от преди. И пак се питам защо се борих? За мизерията, в която живеем сега? За простотията бликаща от телевизията и за изгубената памет? Защо хората забравиха, това което направихме за тях, за да имат по-добро бъдеще? Забравиха ни и пропиляха нашия дар. Виждам ги сега от малки -  загубили са всичко детско, а след това пораснали - загубили са всичко човешко. Няма я романтиката, нито любовта - за тях не е останало време. Няма ги и зелените ливади и полъха на чистата природа. 
Не искам аз да гледам...напразна бе моята саможертва. Идеалите и мечтите ми за гинаха заедно с мене. Та затова ви казвам, че отново в иго живеем, игото на собствените ни съдби, и този път сами ще трябва да проумеем, че се нуждаем от освобождение.