Преди доста време написах нещо по този въпрос. Но явно любовта се мени, променя същността си, излива цялата си сила върху нас когато най-малко очакваме. И все пак, човек не може да разбере какво е любовта, ако не я изгуби. В първата част наблегнах на първоначалните трепети, на вълнението, страстта. Тук ще стане дума за нещо друго, което неминуемо следва след т.нар. част 1. Тук ще стане въпрос за времето. То изменя и преобръща всичко - на мястото на милувките има разстояние, на мястото на красивите думи има мълчание, а на мястото на любовта идва ежедневието. И ти започваш да си мислиш, че не те обичат, че не обичаш по същият начин. Ставаш поредната жертва на хода на времето. А всичко това е толкова глупаво. И е толкова гадно, когато двама допуснат да се случи. Защото времето не намалява любовта( и никой не може да ме обори в това твърдение), защото истинската любов не намалява, а се увеличава във времето. То само променя формата й. Прави я различна. Ние обаче не разбираме това. Търсим отново онази първичната любов, лудата страст, тръпката от единия поглед. Не сме доволни на това, което любовта ни предлага сега - щастие, сигурност, подкрепа, сродна душа, топлина. Всички ние не разбираме какво имаме, опитваме се да възродим първоначалното, мимолетното и губим истинското и красивото. И когато загубим любовта после какво следва? Самота, страх, нещастие и копнеж отново да си я върнем. Копнеем обаче не за трепетите и вълнението, а за онази сигурност и топлина идваща със зрялата любов. Но вече сигурно е прекалено късно. Наистина човек разбира какво е имал едва когато го загуби. Свикваме с любовта и след време едва я различаваме от другите неща. Но загубим ли я, не можем да живеем.
Същото се случи и с мен. Но нали уж всеки правел грешки и трябвало да му се даде нов шанс... дори това да е някой-си пореден такъв? Нали истинската любов не бива да бъде губена заради някакви дребни проблеми( макар и насъбрали се)? Нали не трябва да загърбваш толкова много спомени, хубави моменти, усмивки, целувки? Нали не трябва да забравяш, че това са били най-хубавите години от живота ти? И защо да не могат да се върнат. Любовта е там, тя те чака да я намериш отново. Чака те да протегнеш ръка, да се пребориш със себе си, да покажеш на света, че още обичаш, дори повече от преди. Любовта те чака, за да бъдеш по-добър от преди, да поправиш грешките си и да не ги допускаш отново. Защото какви сме ние без любов? Нима има смисъл да живеем ако не правим другия щастлив? Аз също бях забравил, че трябва да живея само и единствено за един човек, бях забравил, че съм обичан толкова много, бях забравил какво имам до себе си, не се сещах, че и тя има чувства и не бива да бъде наранявана и пренебрегвана, бях забравил любовта. Лошото е, че разбираш за грешките си късно. Дано пък да не е прекалено късно и любовта да не е забравила за мен.
