толкова май бяха тежките ни моменти.
Но защо след като са само три,
аз връщам се към тях, викам ги?
Защо помним лошите дни,
а за хубавите дори нехаем?
Защо правим така, че да ни боли,
а всъщност какво е щастие знаем?
Защо човек обича да е тъжен,
след като всичко е наред,
защо сърцето му да бъде въглен,
щом на истинската любов и иде ред?
Нека вместо тъга
припомня си истинската красота.
Един, 30, 100 прекрасни дни,
ах, колко много са били,
а аз за някакви си 3 съм се затъжил...
щом имам любов не бива да бъда унил.
